Emilie

2010-10-30T08:19:00.000-07:00

Invisible tears are the hardest to wipe away. The time engraves our faces most with the ones we have not shed.

DSC09577

2010-04-27T09:06:00.001-07:00

DSC09577
Originally uploaded by Pepak52

DSC09656

2010-04-22T19:32:00.001-07:00

DSC09656
Originally uploaded by Pepak52

Дъжд

2010-04-18T15:34:00.000-07:00

дъжд заваля
топъл и жаден
а тя
без чадър
порой се изля
по лицето й
полази по тялото
превърна го
в трепетна река

за него дъжда
бе без значение
никога не носеше чадър
внезапно потрепна
две живи зеници
видя
искрящо измити
от дъжда
като страници
по които можеш
да пишеш и да четеш

Гръм
огнена стрела
се разби в нозете им
пара излезе
и мирис
на сладост
имаше там
дъждът не спря
сля ги в една река
и те се удавиха там....

2010-04-04T12:01:00.000-07:00

Христос Воскресе!

Golden Gate and Bay Bridges

2010-04-03T13:08:00.001-07:00

Golden Gate and Bay Bridges
Originally uploaded by Wiggum03

Awesome !

НОСТАЛГИЧНО

2010-03-26T13:41:00.000-07:00

Искам пак да видя
моя бряг
и птиците
спасители на илюзии
те поне могат да летят
а брегът само да чака

но отдавна птиците
не носят писма
а бялата лястовица
остана знамение
какво му остава
друго на брега
освен да се усмихва
снизходително
и да чака...

дали ще пристигне
моят кораб бял
с мачти
повдигнал небето
ще го тласне ли
прилива сам
или ще закъснее жестоко......

Тъга

2010-02-09T19:42:00.000-08:00

в инвалидна количка
сложих душата си
и запълзяхме към върха
първа изчезна устата ми
не искала да разговаря
със страха

ушите ми и те се скриха
нямаше звук да ги спре
болка-трънливо гнездо
задраска гърдите ми
и бавно потече кръвта

ръцете отказаха
да бутат количката
и тя полетя в пропаста
остана само сърцето ми
и още тупти
там
на ръба ..

Настроение

2010-02-06T11:49:00.000-08:00

косата си намазах
със мед и злато
усетих я как натежа
венец си направих
от звезди диаманти
и коронясах се сама

от небесна коприна
рокля уших си
облака бял
превърнах във шал
луната взех
за медальон
и така нагиздена
качих се на истински
бял кон

и полетяхме
над поляните
тъмнозелени
осеяни със златни цветя
после извисихме се над
планините
и чудните езера
пришпорих си коня
слънцето да догоня
и направо
влетяхме в жарта
кратко изцвили коня
и тихо настъпи ноща

но вий сега погледнете
нагоре
и ще видите венец
от звезди
и
как една подкова
на луната виси....

2010-01-19T18:17:00.001-08:00

Спомен от обичане

отдавна живееща сама
потънала в разкош жена
която скоро си отива
от болест естествена
дори красива
държаща я безпаметна
и малко дива
но в миг паметта й се завръща
тя вижда всичко в свойта къща
и спомена красив нахлува
и прави я така щастлива
да, тя бе обичана жена
желана , любена ,единствена
в света ....
отново губи паметта
потъва пак във бяла самота
прекъсва спомена

ала понякога и този спомен стига....

2010-01-19T10:12:00.000-08:00

сняг заваля
два ангела бели се сбиха
от небето
перушини летят
и бавно покриват земята
но нали пак ще духне ветрец
ще стопи
еротичното бельо на земята
щъркели бели ще се извисят
ще замирише на пролет.....

2009-12-01T18:07:00.000-08:00

на Sun Ray

2009-11-03T11:06:00.000-08:00

знаеш ли какво си ти за мен
един полуреален женски образ
слънчев сноп
който превръща леда в
дванадесет капки жива вода
птица
самотно заключена която
с небрежна мъдрост
драска по книгите
тайните
които могат да спасят
света
ти си видение изчезващо
несподелено слово
артистично създание
със седем цвята слънчева коса

2009-10-04T18:18:00.000-07:00

Носталгично

2009-09-06T14:41:00.000-07:00

Брегът искам в птица да превърна

и да полетим

книга взех - не ми достигна

картина любима

старият албум

отнесох всичко

и пак не ми достигна...

Брегът искам в птица да превърна

и да полетим

да бих могла след туй

във храм да го превърна

и белите си мисли да завърна .....

На Таблото " Заминаващи"

2009-09-02T13:43:00.000-07:00

В съня си лош от този свят си тръгвам.
Пияни гларуси навярно ще пищят.
И фарът ще свали пенсне , помръкнал,
загледан в неизминатия път.
От този свят си тръгвам. Безизкусно.
Една колетна, но сгрешена пратка.
По улиците на съня ми - пусто.
И няма през мъглата път обратен .
Налюбих се. Изписах се. Изпросих
от всички днешни солници- сълзите .
Оглеждам се : душата ми износена .
Случайна пътница за никъде.Транзитна.
И без билет. Кондукторът заспал е.
Пиян от чужди сънища -водачът.
А есента сред свойта златна спалня
не може даже вече да заплаче.
Солени улици запомнили са стъпките й.
Върви по тях един побъркан рак.
Солта море е, в следлюбов пресъхнало.
...Дали пък мен запомнил е тук някой?
С черупката от бяла раковина .
Среднощ-със звън от Градския часовник.
С писмо в бутилката от снощно вино,
допито от поети и от сови.
И с влака бял, със който са пътували
сто ангела до спирката невидими.
До тази гара се достига трудно,
защото всичко в пара е и в дим...
Ще взема, да издърпам в миг спирачката.
Да слизат всички нередовни пътници!
И който може - да върви през здрача.
И през мъглата - три пъти размътена.
..Аз просто си отивам. Слизам просто
от сцената .И спуска се завесата....
...Така и не достигнах до въпроса:
защо Цветаева се е обесила...

стих на варненската поетеса Елка Няголова .

fisherman

2009-06-27T15:02:00.001-07:00

fisherman
Originally uploaded by guy.mccarthy

Farrah Fawcett (1947 - 2009)

2009-06-25T18:18:00.001-07:00

Farrah Fawcett (1947 - 2009)
Originally uploaded by Greenman 2008

Sadness

Field Poppy, Cornflower and Chamomile

2009-06-23T08:48:00.001-07:00

Field Poppy, Cornflower and Chamomile
Originally uploaded by g_heyde

Сбогуване

2009-06-23T08:22:00.000-07:00

Сбогувам се с вас , мили приятели! Позволявам си да ви нарека приятели защото ви чувствам като такива. В този блог дойдох запленена от стихотворението на Джаки- Любовта (и досега мое най любимо). Беше пействано в един форум в който пишех . За мой късмет към стиха бе добавен и линка . Мисля , че се пренесох тук светкавично :)

Джаки е наистина фаворитката тук , но срешнах и много други личности. Ела Хикари - сякаш цялата мъдрост на света е събрана в нейните стихове и постинги. Маммон ме впечатли с брилянтният си английски и начина по който интерпретира любимите си теми.Вчера попаднах и на Блога на Чарли- толкова близка я усетих авторката, може би защото и тя като мен е запленена от морето. Да не пропусна Вера и нейните вкусотии и хубави неща . Много се забавлявах с постингите на Жоро Пентаграма .Не бих могла да изброя всички . Много са . Но преди всичко да кажа , че ви оставям само за два месеца. Този път се прибирам без лаптоп и фотоапарат.Искам да се насладя на морето и приятелите си.Разбира се, винаги когато имам достъп до интернет ще ви гостувам , ако не пиша, със сигурност ще ви чета . Бъдете живи и здрави ! Спокйно и хубаво лято !

A000183

2009-06-21T18:17:00.001-07:00

A000183
Originally uploaded by kalchevapepa

Sunrise Saguaro

2009-06-20T10:37:00.001-07:00

Sunrise Saguaro
Originally uploaded by Saguaro Pictures

grauroii

2009-06-20T10:35:00.001-07:00

grauroii
Originally uploaded by minghir

ВЯРНО Е- ПО УМНИ СМЕ ОТ АМЕРИКАНЦИТЕ !

2009-06-18T18:17:00.000-07:00

Винаги когато имам време гледам предаването на Oprah. Днес темата беше за хората изпаднали в беда , без жилища , кола , храна . Но това не е в Африка където сме свикнали да виждаме Опра и нейната благотворителност там. Не . Това е в Америка , Сакраменто - столицата на Калифорния - на два часа път от Сан Франциско.

Посетих този град преди две години. Бялата Капитолия ,интерсната ЖП Гара , красивите квартали. Нямаше и помен от това което видях днес.

Всички шeлтери препълнени с хора . Около 12 хиляди безработни загубили къщите си (защото са живели от пей чек до пей чек ) търсят подслон и харна там . Семейства с деца, без кучето, което им липсва най много както се разбра от репортажа . За децата са организирани временни училища в самия шалтер. Хората нощуват там а през деня натоварени с огромни черни торби,пълни с дрехи и най необходимите неща обикалят града за да търсят работа и на следващата вечер отсядат в най близкия шeлтер.Някои са решили проблема с палатки. Камерата показа стотици палатки недалеч от Сакраменто . Ставаше въпрос за повече прайваси-ако това понятие изобщо може да се впише в този хаос. В Капитолията вече се задеиства обслужването и на този вид оцеляване .

Имаше няколко интревюта. "Рецесия е имало и преди и ние трябваше да си научим урока от нашите родители и прародители." Това каза един възрастен мъж . " Ако си намеря работа вече ще спестявам и няма да ходя до Вегас в уикенда "- казва млада жена , майка на три деца . Възрастни хора не смеят да кажат на децата си какво им се е случило и поддържат връзката с тях по селфона без да се оплакват.

Имаше само един човек , който беше доволен от ситуацията . Неговият бизнес бил опразване и почистване на изоставените къщи, вече собственост на банките . Преди две години имал само три работника , сега станали 75. Тонове покъщнина , гарнтури, телевизори , някъде дори храна се изсипваше в огромни тракове .

Гледах , гледах ги и си викам - е, това на българина никога няма да му се случи( дори циганите си имат някакви къщи).

И си мисля - и като е толкоз печен българина и от време оно си знае, че първо трябва си направи покрив над главата и то за цял живот , толкова ли не може да разбере какво трябва да направи за да живее достойно живота си .

Goldplay

2009-06-16T20:27:00.001-07:00

Goldplay

Другата в мен

2009-06-16T12:07:00.000-07:00

“A Palace of Lame Ducks” ?

O , в момента дори не съм на този борд, а на една от спасителните лодки, която имам чувството, никога няма да стигне до някакъв бряг.

But I don't care . В това е проблема .Всъщност заведението в което се намирам се нарича болница и тук се предполага , че човек би трябвало да спи десет-дванадесет часа в денонощието. Повечето го правят. Аз спя максимум четири часа.Оказва се, че не мога да приема хаповете които ми дават. Някаква спонтанна реакция на организмът ми ги връща обратно.

Все пак има нещо , което ми помага и това е усещането за защитеност.Както се изразяват юристите ,аз съм под закрилата на закона , колкото й недоумяващо да звучи това в наши дни.Не че физически нещо ме заплашва. Не. Само дето подсъзнанието ми се е вкопчило в класическия Хамлетов въпрос и не ми дава мира. Откъде се взе това нежелание за живот ? Ами паметта? Някой беше писал , че паметта е опасно нещо.По опасна от въображението. Колко по лесно е да плуваш във водите на абстракноста , отколкото да се изправиш пред конкретното.За съжаление всеки помни някаква поредица от факти.А фактите понякога разбиват съзнанието.

''В основата на всяка скръб е желанието, това е клопката , в която много често ние хората попадаме.Помисли върху това – казва лекуващия ме лекар. Ще ти сменя лекарството и ще започнем с минималната доза. Сигурна съм , че този път ще го понесеш ''

Вече час разговаря ме и ме обзема вина , че съм й отнела толкова много време.

Доколко един нормален човек може да понесе от болката , личните и житейски проблеми,безизходицата и лутанията на пациентите си ?Сигурно рутинноста помага . Но в тази жена това някак не се усеща.

Мекият, галещ глас и почти майчинската загриженост, която виждам в очите й разлюлява целия океан от емоция в мен .

''Искам да ви прегърна ''–онемявам ,от изреченото на глас желание.

Тя става , отваря щироко ръцете си и аз потъвам в спасителната , мълчалива топлина , която излъчва тази толкова крехка на вид жена . Отприщени ,сълзите бягат по лицето ми и се задържат там , където сме сигурни , че е душата. А тя, напоена от тази пречистваща влага безшумно и облекчено въздъхва.

Вечерта си лягам с надеждата , че ще имам малко повече сън. Но вместо съня идва «записания» някъде в главата ми разговор и обсебва бездруго измъченото ми съзнание с въпроси .

Желанието?! Какво общо има то с моето нежелание за нищо.

''Желанието ти да живееш в Америка.'' Това го казва другата в мен , която започва разговроите си ,обикновенно преди сън ,а понякога и рано сутрин . Изобщо е голяма досадница , а напоследък нямаме единомислие по нито един въпрос.

"Това бе желание просто да бъда близо до детето си.Нима не е нормално според теб ?"

"Нормално щеше да е , ако и двете се бяхте родили в нормална страна"

"Освен това знаеш , че не съм проамериканка "

"Сега не си , защото ти отне детето и това те доведе до тази некроза ,но преди да поживееш там ,говореше само суперлативи и даваше мило и драго да се докопаш до «страната на неограночените възможности»

"Докопаш -колко си груба ."

" А ти, докъде я докара с твоята нежност ?Винаги си била looser,както казват твоите американци"

" Виж , остави американците на мира .Повечето са свестни хора , а ти най добре знаеш на колко от тях съм изключително благодарна .

..Съмнявам се , че дори в собствената ми страна ,някой би направил онова, което те направиха за мен и детето ми."

" Като е така защо не остана с тях?"

"Е, как да ти го обясня с две думи.Едва ли някой който може да опише хора , принадлежащи на друга нация , само от впечатлението , което има от тях. Не си се родил там ,не си ял от храната им , не си посещавал техните училища, не си се забавлявал като тях, спорта им ти е непознат, дори отношението към смърта е по различно.Как да се приобщиш. Все има нещо , което те отличава от тях. Познавам хора които дори ги намразват. Не могат да им простят , че са имали късмета да се родят в тази страна и ги приемат като богопомазани , едва ли не несправедливо. Но в моменти на откровение си признават че същите тези хора никога не са им пречили , напротив , винаги са им помага ли и за …"

"Стига си ми дрънкала като тях , бля, бля .Пак те питам защо не остана ?"

"Добре де , можех и да го направя, но трябваше да прекарам остатъка от живота си в адаптация ,или по скоро в имитация . И в крайна сметка ценностите ти така се размазват , че в един момент се питаш кой си и къде си "

"Защо не си признаеш най после , че чувството на безтегловна самотност те убиваше . Толкова, че се върна при другата , угнетяваща и нараняваща самота, от която всъщност искаше да избягаш.Някой да те е молил да се върнеш? Да ти е казал ,че му липсваш?! Знаеш ли , ти просто си една мазохистка и затова ще си пиеш хаповете тук, ще ядеш от буламачите ,които ти дават , ще правиш мартенички и всичко каквото правят останалите loosers около теб в часовете по трудотерапия."

"Остави ме да поспя малко , моля те !"

Качвам се на някакъв влак.Блъсканица. Някой се е притиснал о гърба ми така , че усещам всичките му форми.Как не се научи този народ да спазва елементарната дистанция.Слава Богу, мястото ми е до прозореца. Опитвам се да сваля стъклото, но не успявам. Извенъж я виждам ! Тя стои на перона ,точно срещу мен и ми се усмихва.Отражението на неона прави очите й да изглеждат кехлибарено червени.Правя неистово усилие да смъкна стъклото и не мога . Заяло е.Главата ми се удря в нещо и разбирам , че влакът потегля.Панически виждам как кехлибарените очи бавно потъват в мрака. Втурвам се в коридора където се сблъсквам в тумбеста кощница от която се подава главата на гъска,стъпвам по чанти,торби,хора и най после стигам до целта си.Дърпам алармата .Разтърсващ звън оглася целия влак.

"Хайде момичета , време е за гимнастика " -чувам винаги ведрия глас на дежурната сестра , която продължава да натиска звънеца.

март, 2000 г.

evening stirrs

2009-06-14T14:11:00.001-07:00

evening stirrs
Originally uploaded by louie imaging(busy)

Such a Beauty !

Защо жените плачат

2009-06-10T09:05:00.000-07:00

"Мамо, защо плачеш?” малко момче попитало майка си.
“Защото съм жена?", отговорила му тя „Не разбирам", казал той. Неговата майка само го прегърнала и казала „ И никога няма да разбереш" По-късно малкото момче попитало баща си, „ Защо мама сякаш плаче без причина?" „Всички жени плачат без причина", само това могъл да каже баща му.
Малкото момче пораснало и станало мъж, но все още се чудел защо плачат жените.
Най-накрая попитал Господ: „Господи, защо жените плачат толкова лесно?
Господ отговорил: „ Когато създавах жената, тя трябваше да е специална.
Направих раменете й достатъчно силни да поемат тежестта на целия свят, и въпреки това достатъчно нежни за да даряват удобство. Дадох й вътрешна сила да издържи раждането на дете и отхвърлянето, което много пъти идва от децата й.
Дадох й твърдост, която й позволява да продължава напред, когато другите се отказват и да се грижи за семейството си дори при болест и изтощение без да се оплаква. Дадох й чувствителност да обича децата си независимо от всичко и въпреки всички обстоятелства, дори когато детето й я е наранило много.
Дадох й сила да помогне на мъжа си да преодолее грешките си и я създадох от неговото ребро за да защити сърцето му.
Дадох й мъдрост за да знае, че добрият съпруг никога не би наранил жена си, но понякога изпитва нейната сила и нейното решение да бъде до него непоколебимо.
И накрая, дадох й сълза, под която да се приюти. Това е нейно уникално право, за да го използва, когато има нужда.
„ Виждаш ли, сине.", казал Господ, „красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или в начина, по който си сресва косата..
Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й - мястото, където любовта обитава."

2009-06-09T17:49:00.001-07:00

B000236

2009-06-06T12:47:00.001-07:00

B000236
Originally uploaded by kalchevapepa

NIca

Rishikesh

2009-06-05T15:04:00.001-07:00

Rishikesh
Originally uploaded by JannaPham

ســـــــــيلويت

2009-06-04T13:32:00.001-07:00

ســـــــــيلويت
Originally uploaded by `'•. Alwed .•'´● G.W.L.K

Beautiful !

Отведи ме оттук

2009-06-02T07:28:00.000-07:00

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
Или само със поглед ме издърпай нанякъде
Скрий ме в шумните улици на града милионен
или в твоите спомени. Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали - иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твоето „Обичам те!".
Отведи ме оттук!
На където ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по Дявола!
Трябва някъде място такова да има - за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук! -
С чиста съвест продавам душата си!

Маргарита Петкова

Обичам те Живот !

2009-05-24T08:18:00.000-07:00

обичам те живот
такъв
какъвто си
какъвто очаквам
да бъдеш
за какъвто мечтая
да си
напук на всичките
неволи
обичам те живот
не ме сломиха
неправдите
ударите коси
неточната съдба
и нежеланите
неща
обичам те живот
недей изтича
аз имам
още да ти дам
и радост
и неволи
и пак ще те
обичам знам ....

Напрежение

2009-05-16T17:48:00.000-07:00

Ще дойда пак

2009-05-10T09:57:00.000-07:00

ще дойда пак при теб
Море
с пяна от нежност
ще погалиш
нозете ми бели

бавно ще навлизам
във теб
и ти във мен
ще потръпна
от твоята мощ

ще се гмурна
в дълбините ти
ще ти кажа всичко
ще разкъсам
гърдите си
ще извадя сърцето си
и ще ти го дам

измий го
като разтворена мида
промивай
бавно и дълго
после
песъчинката останала
аз ще превърна във бисер
и ще се върна пак
в живота,
мое Море..........

Честит Празник!

2009-04-19T17:01:00.000-07:00

Свят на крадци

2009-04-08T19:40:00.000-07:00

свят на крадци
с кардливи погледи
грабят от тялото
надничат в душата
дръзки
нахални
смутени и замислени
денем стаени
а нощем са хищници
ръфат от мен
минувачите глутници
жегват ме с погледи
сякаш съм блудница
алчни очи
ме обсебваха скрито
днес ги погледнах
спокойно
открито
късче
по късче
от себе си връщам
бавно в крадец
като тях
се превръщам
грабя от всеки
надничам в душите
себе си срещна ли
клетви наричам
в сят на крадци
с крадливи очи
сляп ли си
по малко горчи

За теб, Любов - неизвестен автор

2009-04-06T15:26:00.000-07:00

За теб, Любов

Продадох кралството и трона си взривих.
Косата си отрязах, нямам име.
Със злото и доброто съгреших.
Избягах от света и те проклинах.

Девет планини до днес изминах.
Четири мечти на прах разбих.
Душата - в рани, цялата се срина.
Отровата до капчица изпих.

Къде, по дяволите, пак ще те намеря?
И как, за Бога, пак ще те спечеля?
Без теб не мога, а те изгорих!
Прогоних те, сега ти пиша стих!

Със дух ме омагьосай, съживи ме!
Убий ме пак, и дай ми ново име!
Без тебе само дишам, не живея!
Магическа любов, ще те намеря!
----------

На дъщеря ми

2009-03-12T19:24:00.000-07:00

родих се
за да те родя
това е всичко
което знам и помня
каквото имах
да ти дам
да ти стана
опора
твоя сянка
да бъда
а всичкото слънце
да остане за теб
скръбта прикривах
с усмивка
и така години наред
исках
да бъдеш
всичко
което аз не бях
да видиш свят
и хора
да вкусиш слава
и чест
път проправях ти
с неистов възторг
просто нямах
умора
плаках
след всеки
звън на телефона
научих се да
пиша в интернет
накрая
прекосих и Океана
започнах битката
за нов живот
какво ли още
ще направя
заради теб
за твойто щастие
отишла бих
дори на други свет.

A Letter

2009-03-01T18:44:00.000-08:00

Публикувам това есе, писано преди няколко години от едно момиче, работещо в Силиконовата долина,защото мисля , че е все още актуално.

A Letter Home
Stefana Serafina

Dear Mother,

It's been so long since I wrote to you that now that I need to, I stumble for words, I search for language, the one you spoke to me first, Mother, the tongue that, once upon a time, was the only way I could speak my mind and my heart; the one that is now withering, fading, ever so elusive, as if it's a relic from a different epoch.

From a different epoch, like you, Mother: in this age of instant messages and digitized feelings, you don't even have a computer and if you did, someone would have to teach you how to make sense of it. So I work through a frustration: I sit down with a pen and order my hands, so addicted to typing, to recall the craft of drawing letters, like so long ago when I first sat in a classroom, bewildered before a blank sheet of paper and the hand struggled to practice the А, Б, В, Г… This piece of paper and the pen that scribbles crooked letters down the even lines are a last reminder that we once lived without silver laptops; we once talked facing each other, touching; we once conversed in living rooms, not in chat rooms; and once upon a time, our messages weren't instant and smiley-faced, but heartfelt, heartspoken.

The more I write, the more I thank you, Mother, for being outside the electronic reach. The symbols that I craft with ink have a personality so distinct from Times New Roman or Verdana: They breathe with my thoughts; they quiver with my doubts; they burn with my passion.

I write to you, Mother, I reach to you, and in my mind is your face, but without the marks of passing time, forever young, forever loving, forever forgiving. I think of you and father–across a vast ocean, across seas and mountains, beyond frontiers and barriers I can't cross, waking up when I go down, falling asleep when I wake to a new day. I think of you getting old, hairs graying, skin withering, arms drooping, and I think of how many, many moons will come and go before I stand in your door again– a woman now, not a girl– and breathe in the exuberant scent of home.

It's been many moons since I sat in the back of a bus, my forehead flat against the window, and watched your dear faces get smaller and smaller while you held your breath and your tears. Smaller and smaller, Mother, like the plane you watched flying up into nothingness, taking me into a world you had never seen and would never understand.

A better life, I had said, and you sat stunned, empty, your shoulders slumped with a decision that wasn't yours to change. A better life, you echoed and your arms held me tight as we both tried, wordless, to imagine what that life would be. A better life, people said, and, yes, in America everything's possible, they whispered into their palms for the enemy wasn't to be talked about and the Party was watching.

America.

The forbidden fruit. The Secret Garden that we weren't allowed to enter, the world that we weren't designed for. We, the small people of a little country, the communists, the poor, the powerless, the confused. We, the believers in utopias, the extollers of great ideas. We, who said, we believe in ideals, and secretly wished for the forbidden fruit that was never ours: the color, the glamour, the smell of sleek expensive things in glossy packages.

A better life, they said, and in the dawn of sudden democracy, when exit doors were cracked open and reluctant visas stamped in new passports, on they went. The young and the beautiful, the ambitious, the seekers, the minds of little Bulgaria, the soul of a country. The ones who had had enough. The ones who had seen their parents and the parents of their parents believe in a future which had never arrived. The ones who saw the elders of a nation take the blow of a transition and hang themselves in panel kitchens when their ideals were buried and their monthly pension, eaten by inflation, couldn't buy them bread and warmth for the winter. The ones who finally had the freedom to shout out loud, "We want money!" and "Screw ideals!"

And home became a place they couldn't wait to leave.

You and I watched them go, remember, Mother? My friends and their brothers, their sisters, their neighbors… We saw them off– Westbound, eager, hopeful, boarding one-way planes and not looking back. And mothers' hearts tore open, like doors waiting to be entered, but only wind and dust blew through. Like your doors, Mother, that you now keep open: always waiting, always hoping for the footsteps of your only child.

But I too said, a better life, and I followed– a speck into the vast space with no ticket to return. On I went– a heavy suitcase, a scared heart, and a visa for better life.

And here I am, Mother, here I have been, where streets are straight and wide and even, where buildings stand proud and freshly painted, French-windowed and Victorian; where high-heeled feet, pedicured to perfection, step out of sport utility vehicles and hurry toward gem shops, designer boutiques and fine-life restaurants. Past the reaching hands, past the blank-eyed ones who make beds on the sidewalk, past their cardboard hopes "Spare some change and spare a life". Past those people, past them, past the cracked-out folly of a world within a world that we can't afford to notice. Cause we don't have any change right now, and we definitely don't have time. No time at all. Cause time is money. And so is everything else.

Here I am, Mother, claiming space, and claiming a better life. Where grass is neatly trimmed and coffee comes in grande sizes to match the rest: big cars, large houses, super-sized meals. Here, in the all-you-can-eat, all-you-can-buy, one-size-fits-all kingdom, in the comfort zone of convenient stores and easy access, homeland security and impeccable customer service, I talk to robot operators and dial nine for more options. I'm rich on credit and happy on paper.

And here, Mother, with the blessed, with the haves, the lucky ones, I get to live the California living. Vegan organic, lowfat and freerange. Silicon boobs and Silicon Valley. Beauty spas, yoga retreats, and weekends in Tahoe. On the week, they work long hours and climb a slow ladder. And I? I say, thank you and, excuse me, way too often, and I say, oh, yes, it is gorgeous! and I try to fit in. From Bulgaria?! They raise puzzled eyebrows: Where was that again? And, oh, but, honey, you barely have an accent, they tap me on the shoulder: good job. And I? I shine proudly: more American now, more like them.

I fit in, I fit in, I fit in.

You miss it, they ask? What, home? Oh… do I?…Not really, I'm okay now, I say, it's been a while, you know, and, thanks for asking. This is home now, I say and I believe it. But at night, Mother, when sleep looses the grip of the mind and lets it go free and far, home is where the mind returns. You are there and father, and the mulberry trees in the churchyard, and the corner bakery, fragrant from afar, and the smell of sunburned asphalt in the summer. Even grandfather is still there sometimes, lying on the firm bad by the wood stove, like he did before he passed, worrying about the vine and the corn, and what's eating the potatoes, and the draught killing the cabbage. Grandma milks the sheep as I stand behind her– two ponytails and a pair of eyes wide open; she curdles the milk in glass jars and I watch it become yogurt.

What is it like, they ask, in Bulgaria? And I stop, I hesitate, I search for words to tell home, I look for the this-is-what-it's-like story. But how can I speak it, Mother? How can I speak home?

Or could I say….Home… Home is where the sun swims slowly out of the Black Sea and begins the daylong journey to cross the Old Mountain, over the rose valleys and the sunflower seas, up and up, above the velvet slopes of the Rila and the Pirin, until it surrenders to the Danube River. Home is where the air becomes drunk with the scent of locust and linden blossoms at the break of spring as the stork returns to brood its young. Home is where autumn drowns the earth in color and the smell of roasted peppers and tomato spreads peels trough open windows. It is where winter arrives dreaded and merciless, dresses bare tress in white coats, and puts life on hold. And only thanks to the thick red wine and the tongue-burning rakia made with the blood of grapes do the souls survive the long nights to another spring.

Home is where nothing is ever easy, where we have little and live large; where celebration never ceases, just to prove misery wrong. Home is where voices are loud and hoarse and embraces hold strong. It is where a stranger is always welcome, fed the last piece of bread, offered the only soft bed.

Home is where god blessed fertile soil, tall mountains and springful rivers, filled the hearts with songs and persistence, but destined a people to struggle, and the earth is still sodden with the blood of our forefathers who died for their land, for their tongue and for freedom, for freedom was the only way they knew.

Home is where our grandparents worked their land with bare hands and every bit of harvest was their pride, a gift from the earth that fed their children, a fruit of life that made them possible. I can still see their hands, Mother, coarse with the marks of a slow way to many harvests and long days plowing gray soil under pitiless sun; rising before the birds did, harnessing a donkey-cart onto the fields, wishing for rain, and remembering the lessons their land had thought them. Their land– the only school, the only home they knew.

And my home, Mother?

My home is all of that and more, beyond the reach of words, unmanaged by description. Home is here, where I stand: inside me, in my genes, my blood vessels and my pores. Home is archived in my heart, in layers of being and snapshots of past time.

A little storehouse I am of the DNA of my ancient people: bold-spirited, freedom-loving, centuries old.

A runner for a better life I am, a freedom-chaser, a bird of passage.

A foreigner. An immigrant.

And I remind those around me, Mother, to be careful to notice my accent, to pay attention to my otherness, not to ignore my difference, for that is where my home is found.

Home is I.

And home is you, Mother. The smell of your stew, the hand on your waist, the care in your question, the tear in your throat when I hurt, the voiceless hope that, one day, I will return home.

Until then, Mother, until then… I'm sending you and father a warm embrace with this cloud passing by, bound overseas, bringing the rain of my sorrow, and I let my heart travel with it to the homeland.

Again, and again, and again….

Контраст

2009-02-24T12:11:00.000-08:00

В бяла дреха съм разлюляна
вятър от цветя
росна тревата под нозете ми
боси
жужене на пчела
мирис нежен
упоиваща нега
копнеж внезапен
изтръгва ме от съня

Бяла стая
бели сенки
мирис на лизол
неподвижност
безнадежност
и отново
сън

СЪН

2009-02-13T17:11:00.000-08:00

дойде в сънят ми
непознат
без име
а сякаш цял живот
със тебе съм била
не казвай
кой си
не искам
да знам
аз име ще ти дам
в дреха лека
ще те облека
ще полетим
безшумно
към луната
и с нежността
стаена от векове
ще я взривим...

Не ме е страх от теб

2009-02-05T17:43:00.000-08:00

Невидима
като прозрачна сянка
застинала си
във безмерно очакване

Скована в лед
без сили
бездихание
ти казвам

Не ме е страх от теб
и ти го знаеш
не е за първи път
зловещата ни битка

Ела
вземи плътта ми
и натори земята с нея
вземи кръвта ми
и я полей

От очите ми сини
синчец
ще поникне
и между минзухарите
ще синей
от сърцето макове
ще аленеят
и пак ще е красиво

Само душата ми
живата
няма да вземеш
тя ще полети нагоре
с прощалният ми
топъл дъх
и знам
че някъде във
някого
тя своя покой
ще намери

Не ме гледай така

2009-01-30T11:26:00.000-08:00

не ме гледай
така
както тогава
и не питай
защо
аз ще те убедя
не е влага това
в очите ми
сълзи са
синьозелени
не
лицето ми
не е праскова
грим сложих
доста
устата бе
зряла малина
тогава
сега е червило
раните на живота
по тялото
и тях съм скрила
но
не поглеждай
там
в душата ми
моля те
моля те
тя е същата ...

Спомен от лятото

2009-01-27T18:53:00.000-08:00

ден септемврийски
мека жар
върху ми
топлина в душата
усмивка
за нищо
море
синьо огледало
посипано с елмази
блести
есенно огряно
морска въздишка
нежно залива
брега с
пяна от елмази

Море

2009-01-24T17:25:00.000-08:00

Щом те видя сълзите тръгват
превръщат се в река солена
и вливат се във теб
Море
мой стар любовнико
дойдох
как галиш нозете ми
пак започваш твойта любовна игра
ето стигаш до колене
близваш гърдите ми
силна тръпка
и покриваш ме със завивка пенлива
грабваш дъхът ми
галиш нежно плътта
лежа на гръб а ти редиш
косите ми мокри във венец
леглото ти е люлката мечтана
толкоз дълго
О миг вълшебен
цялата потопена съм във теб
и ти във мен
Море
моя любов
не ще залюбя Океана
прахтта ми в тебе
ще се рей...

Конкуренция

2009-01-23T14:03:00.000-08:00

Поглеждам в огледалото
ти си красивата
косите ми прошарени
твоите
жива коприна
очите ми уморени са
твоите
два въглена живи
изглеждам смирена
ти си безсрамно
открита
стъпвам с достойнство
ти вървиш
танцувайки
душата ми чиста е
твоята
еротична поза
дошла съм да взема хляба си
ти вече си го взела ...

Insomnia

2009-01-22T08:06:00.000-08:00

няма сън
душата боли
боли
сякаш е рана е отворена
защо ме така нарани
тя пита
защо не опази ме жива
защо ме подложи на
изпитания
нечовешки
жестоки страдания
мълча
какво да й кажа
тя знае как раздавах я като на длан
на хора
а после ме бе срам
тя знае всичко
и уморена е до
смърт
не иска да прости
и аз за прошка я не моля

Простих ти

2009-01-21T17:27:00.000-08:00

простих ти
за да живеем в мир
детето да ходи на училище
мама да не се тревожи
сьседите да не виждат раздори

простих ти
както предният пьт
когато отричаше да е истина
тогава сьрцето ми се првьрна в лед
а сьлзите течаха безчувствени

простих
и пак ще простя
защото знам
вьв мен е причината

на теб винаги ще ти простя
на себе си
никога....

Събуждане

2009-01-19T12:28:00.000-08:00

Сьбуждане

Сутрин когато чайките ранимо плачат
a морсикят бриз разнася този
отчаян крясък
те виждам до мен
уморен кротък и тих

защо си дошъл
аз те помня друг
млад дързък
не тих

защо си дошъл

не ме връщай назад
уморена сьм
а ти ровиш все там
стига
спри да говориш за нощите млади
когато изгаряхме с тебе
същински жарави

не виждаш ли
пепелта е студена
не ще я подпалиш
тя е веч изгорена .

Създадено: 25.6.2008 г. 12:55:52

Къде си любов

2009-01-19T12:00:00.000-08:00

Къде си Любов
ти ли си отиде
или аз те пропуснах
нараняваща самота
студени нощи
душата в капан
стене от болка

върни се Любов
искам те все още
но не се връщай
с дребни трохи
те горчат
и носят само
сълзи

пожали гордоста ми
не я стъпквай
докрай
тя е птица ранена
глътка въздух й дай
да разпери криле
и да литне ....

тогава Любов
отново
накажи ме
тя
гордостта
ще ме пази
от старите рани...